Studio Zero

2011-04-12T16:08:00.000+03:00

2011-04-06T12:24:00.002+03:00

БЮРО ПО ТРУДА

Започвам този разказ с живо вдъхновение.
В началото няколко думи за мен. Аз съм на 33 години, бакалавър по Стопанско управление с дългогодишен стаж в областта на рекламата, връзки с обществеността и управление на проекти. Наскоро бях съкратен от рекламната агенция в която три години управлявах два B2B канала.
Разбира се записах се в бюрото по труда към моята община - Район Красно село град София.
На определения от служителите ден и час, аз отидох на първата си консултация с експерт трудово консултиране. Бюрото по труда има голямо фоайе - чакалня. По стените му са разлепени
безброй информационни материали и обявления. Аз чинно се заех да ги проучвам. В обявленията за свободни работни позиции нямаше нищо, което да отговори на образованието и опита ми - както и очаквах. Погледа ми
се плъзна по рекламите за европейски програми. Оказа се, че мога да се възползвам от програма за преквалификация заплатена с европейски пари. Също така се оказа, че мога да се включа и в програма “Подкрепа на предприемчивите българи”, отново финансирана от ЕС. Много се зарадвах и зачаках трепетно срещата си с моят трудов консултант. След минути дойде реда ми. Направи ми впечатление, че хората преди мен не се задържат дълго в кабинета...

Влязох в приемната стая.

Аз - Добър ден.

Трудов консултант (ТК) - Добър ден, заповядайте седнете.

Бе поискана трудовата ми книжка и документ за легитимация. Последва едно дълго охкане и тършуване в някакви регистри. То пък бе последвано от попълване на разни графи и таблици от служителя върху безброй
формуляри. Когато приключи, бях помолен да се разпиша на всичките.

ТК - Ами това е господине. Сега трябва да идвате всеки месец за да записваме, че сте без работа. Ако пропуснете ще си загубите обезщетението. Следващата ви дата съм отбелязал тук.

Аз - Прекрасно - казах аз. Наясно съм с процедурата, но имам няколко въпроса.

Тези ми думи предизвикаха стомашен смут и промяна в цвета на кожата на моят трудов консултант. Изръмжаването на червата му отекна в стаята.

ТК - Кажете? Дано мога да съм полезен.

Аз - Ами бихте ли ми казали, какви програми мога да ползвам като безработен. Например мога ли да се запиша на езиков курс?

ТК - Ами не можете господине. Всъщност тя тази програма е за работещи и трябва да ви запишат от фирмата в която сте служител, но . .. Всъщност само миналата година се записаха над 5000 души в нашето бюро,
а до сега сме успели да удовлетворим исканията само на 900.

Аз - Аха! А програмите за преквалификация?

ТК - Не можете да ги ползвате господине!

Аз - Ъъъ, защо?

ТК - Ами господине сега ще ви обясня. За да ви насоча към курс за преквалификация, трябва да имам свободна работна позиция, а вие да отговаряте на изискванията за преквалификация. Например. Дадена фирма
обявява при нас, че има нужда от двама счетоводители. Аз проверявам в базата за безработни граждани с необходимия ценз, и ако няма такива проверявам в базата за хора като вас с икономическо образование.
Тогава ви се обаждам, вие кандидатствате за позицията а ание ви записваме на курс за преквалификация. Но както сте видели отвън на таблата със свободни места, няма нищо подходящо с вашия ценз и опит.

Аз - Ясно! А бихте ли ме информирали за програмата “Подкрепа на предприемчивите българи”, аз имам някои идеи, както и бизнес план?

ТК - О господине, тук пък хептен не можете да кандидатствате!

Аз - Ама защо? Аз видях информационни материали разлепени отвън.

ТК - Да но програмата не работи господине. Вижте, то тя тръгна през 2009та ама още не можем да я стартираме. Не е ясно какви са процедурите за кандидатстване, не е ясно какви са изискванията към
кандидатите, най-малко пък каква ще бъде отчетността на проектите и така.

Аз - А кога ще стартира има ли яснота? Нали е от 2009та, то са минали вече две години???

ТК - Ами не е ясно. Един млад господин като вас наскоро пита. Пусна и официално запитване до дирекцията и вижте какво му отговориха. - в този момент ми се бутна едно писмо пред очите, в което се обясняваше
вече описаното от трудовия консултант за неясните процедури по програмата.

ТК - Но господине, вие оставете телефон за връзка, и ако програмата стартира аз ще ви се обадя обезателно. - с тези думи пред лицето ме бутнат регистрационния ми формуляр за да си напиша телефона.

Аз - Мобилен телефон може ли да ви оставя?

ТК - Може господине, но аз не мога да ви се обадя на мобилен - имаме вътрешни рестрикции.

Аз - Ама аз мога да ви го оставя, но вие няма да ми се обадите?

ТК - Да.

В този момент отекна по радиото рекламата за млади стажанти, в която приканваха завършили висше образование да отидат в бюрата по труда и да кандидастват за места на стажанти. Отново по ЕС проект се изплащаха заплати за такива лица и работодателите нямаха никакви разходи. Реших да се информирам.

Аз - А я ми кажете за тази програма? Аз не отговарям на изискванията - над 29 години съм и имам дълъг стаж, но поне да знам. Познавам хора, които ще се заинтересуват.

ТК - Охххх господине. Какво да ви кажа. Омръзнало ми е от тези идиоти в главна дирекция. Печатат информационни материали, пускат клипове излизат да говорят по новините и само лъжат хората. Ми тя тази
програма и тя не работи!

Аз - Ама как така? Нали я рекламират????

ТК - Ами да господине, ама тя работи на същия принцип, като програмите за преквалификация. Фирмата подава при нас искане за назначаване на определен брой стажанти с определен ценз, а ние се обръщаме към базата данни и и предлагаме хора. Да ама фирмите не са заявили желание за участие в програмата. Нямаме нито едно такова място, а младежите идват и питат.

Аз - Чудесно - казах аз през сълзи от смях - Значи всъщност ми препоръчвате да си търся работа сам и по възможност зад граница?

ТК - Ами честно казано господине ДА. Вижте само какво става. Няма икономика. Няма производство. Няма работни места. Ето сега какво става с БДЖ, ами с Кремиковци. Всичко съсипахме, всичко!

Аз - Да господине така е. Но да ви питам. Вие сте на над 50 години нали? - той кимна утвърдително - След десетина години ще сте пенсионер. Аз като млад и умеятелен мъж няма да стоя тук - ще си намеря работа навън. Но тогава кажете ми вашата пенсия, като идва от събраните данъци и осигуровки на работещите, кой ще я плаща? Циганите ли?

Тук се усмихнах и излязох от кабинета. Вън ръмеше и пееха птички. Пролет!

Айнщайн го е казал...

2008-02-11T00:04:00.000+02:00

"Ако A е успехът в живота, то тогава:
A = x + y + z.
x е работата
y е забавлението
z е да си държиш устата затворена."

Алберт Айнщайн

ДНЕВНИЦИТЕ НА БЛОК 20

2007-12-12T07:42:00.000+02:00

ДЕН 237

..прибирах се от работа.
Пролетта се опитваше да надвие последните дни на зимата, но Баба Марта не се предаваше. Слънцето закачливо намигаше иззад студеният полъх на вятъра.
В мен бушуваше неоправдана нервност породена от безпаричие и противоречиви усещания – в душата ми бе пролет, а на краката ми им бе студено. На главата ми спокойно и небрежно си почиваха чифт слънчеви
очила, а бях облечен с кожух. По витрините на магазините бяха накацали полуголи манекени в разноцветни летни одежди, а минувачите които се спираха да ги зяпат зинзирикаха изпод вълнените си шалове, и
скок-подскок, леко прегърбени от тежстта на зимните си одежди – притичваха надолу по улицата.

ЕХ! ПРОЛЕТ . . .

Бодро крачех с високо вдигната глава към трамвайната спирка. Ако можехте да ме погледнете отстрани искрено щяхте да се засмеете. Нелепата ми горда
походка по би прилягала на някой банкер устремен към задната седалка на
лимузината чакаща го на портала, но не и на никому неизвестния
културен мениджър с протрита кожена одежда, отправил се към спирката на
трамвая. Както и да е, първата ми цел в късния петъчен следобед
най-сетне бе достигната – трамвайната спирка. Истукан и втренчен в
нищото се стараех да не спирам поглед върху никой от моите съседи.
Винаги съм се ужасявал от възможността да бъда заговорен на улицата от
някой непознат бленуващ социални контакти, а това ми се случваше почти
всеки ден. Не знам защо, но всички луди много ме обичат. Както и да е,
трамвая се задаваше. Още не се виждаше, но се чуваше. Мощни метални
скрибуцания и потропвания огласяха улицата.
Предполагам, че Ада звучи по много подобен начин. Ако бях туземец идващ
в града за пръв път, тези звуци биха ме накарали да побягна с всичка
сила с мисълта, че света се свършва. Това за мен и туземците, но не и
за малката бабичка, на видима възраст около 75, с гумени цвички,
вълнени чорапи – ръчно плетени, карирано палто от абитуриентските и
години – може и по-рано, добре обвита с вълнен шал, и . . . неизменното
червило, но не къде да е, а на бузите. Две ярки червени рески издаваха,
че тази жена има отношение към външния си вид и може би се надява да
срещне някой порядъчен млад мъж на около 80, с когото до обсъдят
туй-онуй от политиката и доброто минало. Да не забравя – в едната си
ръка женицата държеше шибучица на която се подпираше, а в другата
тубичка с вода – явно прясно налята от Центарлни хали. Приближаването
на трамвая видимо оживи грохналата бабичка, и тя нервно се заоглежда как
да застане, че да се качи първа, и дали случайно няма някой
доброжелател който да и помогне с тубичката. С всеки метър приближаване
на трамвая , тази жена ставаше все по-енергична и нервна. За няколко
секунди тя се подмлади с десетина години. Огромното метално чудовище
спря с мощно изскърцване и с трясък отвори врати. Подмладеното бабе
избута един младеж с раница и една елегантна млада дама и енергично
положи крак на стълбите. До тук с енергията. Тя замря там, като
препарирана – ни напред ни назад. Чуваше се само едно сподавено „Ох,
ох”,а кокалчетата на пръстите й бяха побелели от стискане на тубичката.
А аз уви бях твърде близо. Точно зад нея. Кратко оглеждане на другите
кандидат пътници за трамвая ми подсказа, че ако не и помогна ще отнеса
тежки псувни – съдейки по леко озлобените погледи на най-близко
стоящите. Грабнах тубичката подхванах бабето за лакета и я избутах в
търбуха на металния змей. Слава бого отървах се сами с едно „Бог да те
поживи момче, сполай”, тъй като бабето си набеляза нова жертва – едно
нищо неподозиращо девойче имаше наглостта да е седнало точно срещу
вратата. След кратък словесен дуел, и няколко фини църковни псувни,
младата красавица се отправи тихо псуваща към задната част на трамвая.
Бабата бе доволна. Сега вече се оглеждаше за следващата жертва. Трамвая
се пълнеше с морни труженици. Скоро бабката съзря обект достоен за
внимание. По стълбите избутваха един старец здраво стискащ две пазарски
мрежички пълни с шишета с прясно наточена какво . . . минерална вода.
Оказа се, че се познават. Оказа се, че са ми съседи. Но за това
по-нататък.

След десет минути, почти оглушал, и окончателно останал без обоняние –
сензитивността на обонятелните ми органи бе поставена на сериозно
изпитание от един понапикал се и леко пийнал старец, аз слязох на
спирката близо до моят дом.

Взех разстоянието до входа си почти тичешком. Тръпки ме побиваха, че може да
ме срещне някой съсед бленуващ за комуникация. Блаженство се разнесе по
вените ми от звука на ключа пронизващ бравата на вход А на блок 20. В
къщи съм сииииии...

Отправен към пощенската си кутия бях принуден да поспра от нещо, което раздразни периферното ми зрение. На вратата на мазето бе залепено съобщение от Софийска вода. Отидох да се информирам, когато с голямо учудване открих, че освен, че съм пропуснал отчитането на водомерите, моите съседи са намерили още един начин за диалогизиране и любезна комуникация помежду си. Трябва да отбележа, че съседите ми са доста изобретателни, находчиви и последователни в стремежа си да осъществяват контакт със съкооператорите си. На бланката на Софийска вода бяха изписани следните текстове:

- „Моля, който открадна крушката в мазето да я върне!” – това строго съобщение
бе внимателно написано с красив и много подреден почерк.

До него се мъдреше:
- „Крушката не е открадната, а е изгоряла и следва да се подмени” – това бе
написано с няколко правописни грешки, доста разкривено, грозно и
звучеше някак натрапчиво и злобно.

По късната инспекция на мазето от моя страна, установи, че там е тъмно.

Щракването на вратата на апартамента зад гърба ми, някак не успя да ме накара да
се почуствам спокоен. Едно предчувствие гризеше съзнанието ми. Винаги бе
така преди Гиясбейли да позвъни с усмивка и с чиния в ръка пълна с
баница. Като цяло мил жест, зад който обаче се криеше болезненото
любопитство на тази женица. Тя често инспектираше, като как аз обитавам
дома, и как се развива кариерата ми.

ДЕН 238

Хъм!
Може би трябва да си призная един грях. Всъщност аз съм един от
най-нередовните обитатели на блок 20 – прибирам се само за да спя и да
. . . , и може би някои биха се подразнили, че именно аз съм се заел да
пиша дневниците на тази достолепна постройка, приютяваща пъстър букет
от личности, съдби и будни умове.

- Ами, ако ви дразни , пък не го четете!

Събота е. Сутрин. Почивен ден за някои. Часът е 8:15. Буден съм. В 8:00 бях събуден от звъна на мобилния ми телефон:

- Румка, извинявай, че така рано сигурно спиш... – (не бе - не спя, по цяла нощ
съм буден, в трепетно очакване да ми позвъниш) - ...но имам проблем.
Принтера не работи?!@#? – беше Данчето (кодовото название на една бивша актриса) от билетна каса на театъра в който имах честта да работя. Тази жена е родена с една
едничка цел на този свят – да ми съсипе нервната система.

- Как не работи бе Данчеьььььь . . . Венета! - казах сънен – Да не му е свършила лентата?

- Ами не – сложила съм нова.

- А включи ли принтера от копченцето отстрани бе слънце?

- О . . . ааааа . . . ьььььь. Ох! Ако знаеш как се бях притеснила Румка!
Сърцето ми щеше да се пръсне. Сега като дойде всичката тази публика и
не ми работи принтера . . . .

- Да, да. Ок.
- Ох пак извинявай Румка. Приятна почивка.

Ще я убия. Ще я накълцам на парчета . . . и блажено ще я излежа в затвора.